Измина вече 1 седмица от финала. Аз бях страшно близо до сцената на полуфинала и финала. Там където е пианото на Делта и тя се издига, там в дясно бях аз с българското знаме.
Винаги съм знаел, че някой ден и аз ще отида на Евровизия и ще видя България да печели. Винаги. И така, като обявиха, че България се завръща аз си знаех, че това е моят шанс.
Запазих си апартамент във Виена някъде в началото на февруари, без да имам билети за шоутата. След като излезе Бангаранга си казах "Това е, ще спечелим тази година". Бях сигурен още от началото, но си го запазих за себе си. Билет за полуфинала си взех през април просто на шега, без да знам какво изпитание ще е.
Дните минаваха, всички говориха за Финландия и Гърция, но аз си знаех, че Дара подготвя нещо страхотно и тя ще е. Може би не е най-талантливата певица и може би няма глас като Селин Дион или други подобни, но Дара е звезда с страшно много харизма и талант. И аз вярвах в нея.
На втория полуфинал се сприятелих с едни албанци, които се оказаха приятели на Алис. Прекарахме вечерта заедно, изпълнена със страшно много емоции. Аз се радвах повече за тях, че те минаха на финал - за нас бях и без това сигурен.
В петък сутринта се срещнах пак с албанците и отидохме до хотела на албанската делегация. Успяхме за 2 минути да се видим с тях. Естествено, че аз нищо не разбрах от албанските им приказки, но Алис казваше нещо "Bulgaria, Bulgaria..." Успях да му кажа, че съм от България и единствените му думи преди да се качи в автобуса бяха "You're gonna win".
И така, прекарах целия петък с албанците във Виена, и съвсем спонтанно вечерта си говорихме дали да си вземем билети за финала (и те нямаха). Цените бяха страшни, но... Взехме си.
Събота - 16.05 - албанците и аз сме още в 4 часа следобед пред арената. Пуснаха ни на първата проверка в 6 часа, на втората в 7. Не можете да си представите каква борба беше да минем бързо, за да имаме хубави места. Гърците между другото най-много се блъскаха.
7 и 10, бяхме вече върте, арената се пълнеше с хора, и пред нас бяха само едни израелци и една френска двойка. Последните 2 часа преди финала бяха най-трудни. Страшна жега в тази зала, никакъв въздух, хората се блъскат и потят.... Ако отидеш да си вземеш вода си губиш мястото... И аз просто си стоях и чаках, знаейки, че Дара днес ще избухне.
Финалът започва, емоциите кипят отвсякъде, арената подкрепя всеки изпълнител. Идва време и на България, израелците ме пуснаха най-отпред, за да мога да видя всичко. Лично аз не помня много, но на видеата, които ми пратиха албанците, се чува как викам през цялото време.
И така, песните си минават, ние едвам издържаме на температурата в арената и се чудим дали да не си тръгнем. Аз им казах ако искат да тръгват, но аз оставам. Някак си и те си знаеха, че Алис няма голям шанс, но все пак искаха да подкрепят държавата си. Аз бях почти дехидрирал, но исках да остана. Беше страшно горещо между хората, няма абсолютно никакъв въздух, няма и вода, всеки се поти, миризмата също не е много приятна... Изживяване си е.
И така, точките почнаха, аз помня, че в началото се радвах страшно много, албанците и те за мен. Някъде към 15-16 държава като осъзнах, че дори и журитата ни дават високи оценки и сме на първо място се опитах да се успокоя. Помислих си "Боже, това наистина се случва. Опитай се да усетиш цялата емоция и се отпусни просто". И това беше - всички знаем какво се случи през следващите минути.
Спомням си как напрежението беше страшно голямо, всички трепереха и аз между цялата пълпа постоянно крещях "Bulgariaaaa, Daraaaa, Bangaranga"
Лично на мен ми беше ясно, че 140 точки ще получим от телевота и просто беше въпрос на време, но все пак... Емоцията е неописуема.
Първите, които ме поздравиха веднага, щом стана ясно, че печелим бяха албанците, естествено, и веднага след тях израелците. Те няма никога да прочетат тези думи тук, и аз най-вероятно няма да ги видя отново, но все пак искам да им благодаря много, че ми честитиха и бяха толкова мили и смирени след всичките освирквания (които бяха много шумни в арената) и след като тяхнаха държава остана втора.
След това помня, че прегърнах може би половината арена, снимах се с всякакви рандъм хора и се смеех цяла нощ.
Като гледам, че италианците винаги имат по някой от старата генерация, пък и много си ги уважаат.
Сигурно се натиска.
